Театрална рецензия на Woman in Mind — Шеридан Смит е петарда във възраждането на Алън Ейкбърн
Номерът в пиесата на Алън Ейкбърн от 1986 година — и повода, заради която е възобновена по-често от доста от другите му 90-те пиеси — е, че тя ни убеждава, че това е приятната комедия, с която той е толкоз прочут, преди да се разпадне в нещо доста по-тревожно. Възстановяването на 40-ата годишнина на Майкъл Лонгхърст в лондонския спектакъл на херцога на Йорк е задоволително прелестно и дава място за някои прилични осъществявания от грабващия заглавия актьорски състав, само че наподобява нестабилно по какъв начин да подходим към нещо, което стартира леко и приключва на толкоз мрачно място. брачният партньор викарий Джералд обръща цялото си внимание на 600-годишната история на енорията, а не на нея. Удряне по главата от рейк стартира да й основава странни мечти за идеализирано семейство напряко от сантименталните исторически книги, които тя обича да чете: любяща щерка, сетивен брачен партньор, тенис кортове и течащо шампанско.
Кастингът подсказва, че ни чака буйна комедия. Имаме великия смешен артист Шеридан Смит в ролята на Сюзън и вездесъщия стендъп Ромеш Ранганатан в неговия дебют в Уест Енд като лекар Бил. Ранганатан е приятна изненада, излъчва хиляда пъти повече сила от комедийната си личност и макар че има лека вдървеност в него, тази разлика сред това, което може да очаквате, и това, което предлага, е задоволителна, с цел да впечатли.
Но в действителност Лонгхърст приема пиесата много съществено, насочвайки се към страховитостта на парчето. Флоралните шарки върху защитната завеса, която остава надолу през по-голямата част от първата половина, получават фрактални, психеделични нюанси, до момента в който идеализираното семейство става изнервящо и неприятно. Проблемът е, че страховитостта се промъква прекомерно рано, което значи, че началните подиуми не стават задоволително занимателни, до момента в който по-късните подиуми размиват своята чудноватост.
Сюзън постоянно се играе като обезверено отегчена стопанка, заклещена в брак без обич заради условностите на епохата. В прочут смисъл имате потребност от тъпотия, с цел да може блясъкът на въображаемия свят в действителност да наподобява блестящ, а Доди Смит не е. Неспокойна на лятната тревна поляна на Сутра Гилмор, покрита с цветя, тя наподобява като жена от 2026 година, която е била трансплантирана в осемдесетте. Тя има някаква приглушена огнеупорна сила, с дребни искри на смелост и жестокост, прекомерно забавна, с цел да бъде скучна. Тя произнася репликите си по-скоро като мъдрости, в сравнение с като cris de coeur, нахална усмивка, която се плъзга по лицето й, когато брачният партньор й дрънка за тъпи неща или когато снаха Мюриел прави непоносимо кафе, пускайки комедията на публиката, гледайки ни, като че ли можем да я разберем.
Ако желаете обаче да е дръглив, Луиз Брийли е нейното въплъщение като Мюриел, сестрата на Джералд. Нейното кисело лице и тромава физика са извънредно съвършени. Тя и Тим Макмулън като Джералд внасят точност, която от време на време липсва на продукцията: методът, по който краката му се извиват, когато приказва за секс; тя треперещо се пробва да преглътне личното си извънредно кафе.
Силата на пиесата е до каква степен стига тя в своето разплитане. Неговите хрумвания към вярата и медицината – захласната ли е Сюзън или луда и каква е разликата въпреки всичко – стартират да получават дословна форма. Имитатор на Елвис, булки, употребявани като спортни коне, секс с дявола: всички тези претекстове се появяват и все пак продукцията наподобява малко плоска. Когато разстройството доближава кулминационната точка си, Смит се свива под пейката, влажен до кожа, силата му идва макар продукцията, а не заради нея.
★★★☆☆
До 28 февруари, по-късно турне,
